Чудя се как да го започна това писание.

Чудя се, защото в Тренелариум всичи работим заедно.

Знаете, мине не мине време и аз имам муза да споделя Тренелариумския живот с вас, нашите приятели и клиенти, които неизбежно ставате наши приятели. 😊

Казвам неизбежно, защото след всичко, което преживяваме и споделяме, ние ставаме първо приятели с вашите деца, а след това се престрашавате и вие да се откриете и да поговорите свободно с нас.

Да ни кажете кое е добре, кое не, кое веднага да променим, кое ви дразни, кое ви възхищава.

Защото ние обичаме критиката, когато е градивна, тя ни помага да растем и да се развиваме и докато това е така, нашият дух ще е все такъв- Тренелариумски. 😊

И така, преди около 20 години, когато след смелия тийнейджърски живот оцелях, на мен ми се отдаде възможност да се кача на ски.

На Витоша, в мъглата, на Заека.

Ако нямаше мъгла, човекът, който ме завлече дотам, щеше да ме сваля на гръб, предполагам.

Все още се чудя как съм оцеляла на влека, който може би помните, вдигаше, завърташе и тези като мен се изтърбушваха, от него, сподиряни от клетви, псувни и т.н. мили думи на останалите скиори.

Та, поех аз по диагонала на ски спорта и в края на деня бях сигурна, че ще ми се получи.

Ходех до писта Лале и гледах хората, как грациозно полюшват тела в някакъв техен ритъм и си мечтаех как някой ден и аз така ще правя.

Реших да се запиша на курс за ски учители.

Аз едва седях на краката си, но бях твърдо решила, че така ще стане. Все пак съм зодия Овен. 😊

За ужас на всички преподаващи, аз се „изтъпаних“ на курса и се започна тя една….

Всеки ден се качвах след курса и карах до откат на пистата под Черни връх, чудно място за учене, между другото.

Напредвах и горките ми преподаватели, започнаха да ме гледат по-благосклонно. Въпреки това, късите верижни завои, които по това време бяха част от клас А за ски учители, бяха моята най-голяма мъка и ужас.

Дойде и изпитния ден, на Лале!!!

Право спускане със спиращо рало на ЛАЛЕ, а?!!!

Бях почти перфектна в демонстрациите на елементите до „ къси, верижни завои“.

Теорията ми беше „чук“, винаги съм била природно интелигентна. 😊

Е, станах стажант. Това означава, че можеш да работиш и да трупаш опит, а в края на сезон се явяваш отново на изпит на КЪСИ, ВЕРИЖНИ ЗАВОИ.

Започнах работа на Витоша с деца.

То по това време работеше, Спас, Боби, Заека, Романски, Лале, Черни връх, Помагалски, бейби влековете на Алеко и при Романски.

Започна се една мъка, една епопея по трупането ми на опит с деца. Въпреки всичко, бяхме страхотен екип, помагахме си много, всички бяхме приятели.

Представяте ли си, качвате се в планината и всеки с когото се видите е  познат, следва прегръдка, няколко закачки и така започва деня.

Та в този дух, работех многооо години.

Взех си изпита в края на сезона, участвах на преквалификации, усъвършенствания, започнах да карам извън писта, да ходя по планините със ски с колани, изкарах по-високи класове в ски учителската си практика, качих се почти до връх Гросглокнер посред зима, при 4 -та степен лавинна опасност (това не е хвалба), развивах се с една дума.

Животът течеше монотонно, Витоша все повече се превръщаше в бойно поле на амбиции и желания и не след дълго взех своето решение.

Стартирах нещо, което беше мечта и си мислех, че не съм аз човека за това, поради късното ми качване на ски и „плахия“ ми според мнозина, опит в тази област.

Никой, бях никой в тези среди на доайени, състезатели, авторитети, непоклатимо дирижиращи правилата в зимните спортове години наред.

Започнахме на любимата ми Мальовица. Там е вкъщи, всичко ми е мило на това място.

Малки групи, с малко бусче, аз си го шофирах на трета от Говедарци, та до горе. Вериги не можех да слагам. 😊

Децата, които започнаха с нас, прокараха чудесно, с красива техника и любов към планината. Пътувахме, бяхме ски училище на колела.

Сменяхме Мальовица, Рилски езера, Осогово.

Молехме се през седмицата някой да ни пусне влекче, защото в по-малките курорти няма никого.

Децата напредваха, увеличаваха се, всички горяхме от кеф и удоволствие от начина, по който се получаваха нещата.

Започнахме да имаме все повече неща на главата.

Да запиша децата, да отговоря на родителите, да наема екипировка, да накарам лифтове, влекове да работят, да купя карти, да спазаря шейна да ни вози до котвата на Мальовица, че да не ходим пеш със ските нагоре, да намеря хора, с които да работя, да преподавам, да преобувам, да храня, да успокоявам, да прегръщам, да се смея и окуражавам, да шофирам… Мъхъм.

И така вече десет години.

Започнахме сами, сега сме 17 човека, които се грижим за това всичко да върви по нашия си начин- Тренелариумския.

Там където човекът не е участник (нищо че е на 3), а е приятел с когото да споделим преживяване и емоция.

Децата пораснаха, вече са чудесни млади хора, които имат изключително, готино отношение към хората, към зимната планина, риска, приятелите.

Да, работим ежедневно върху това и лятото, и зимата.

И децата си предават едно на друго това умение, да споделят и да са щастливи.

Продължаваме да учим новите ни колеги, на нашият начин на работа. Трудно е, не се дават лесно, но все пак е успешно. 😊

Продължаваме да разчупваме черупката на децата и се осмеляваме понякога и тези на родителите. 😊

Невероятно чувство е да си щастлив. Проста така, защото си в планината, защото правиш нещо яко и има с кого да го споделиш.

Всяко дете го приемаме така и всяка седмица, освен предаването на знания, правим и това. Учим децата да са щастливи, да са самостоятелни, да са оправни, да казват „Аз мога“. 😊

Понякога, вечер, с бръмчаща глава и празен от умора поглед поглеждам лаптопа, с всичките имейли, и телефона, с всичките месинджъри и вайбъри и си казвам, ох.

После обаче, поглеждам клипчето от днешния ден или снимките от групите, текстовете от ски и сноуборд учителите и съм щастлива, и благодарна, защото променяме нещата.

В това съм сигурна, защото си имаме последователи на идеята и те вече не са малко. 😊

От друга страна и двамата с Тренера не спираме да караме ски, да ходим с панти, да се катерим, да участваме във всякакви усъвършенствания, квалификации и курсове, не сме се загубили в бумащината, защото е яко човек да се развива постоянно и да учи нови неща.

Това е нашият начин – Тренлариумския!

Trenelarium

Face The Challenge

 

 

 

върни се обратно