Пет дни каране на ски в района на Рилските езера.

Ските са наточени, намазани, обувките и всякаква друга екипировка са изсушени и подготвени. Всичко е натъпкано в сакове, раници, торби, куфари… Трябваше да носим малко багаж, нали?

Прогнозата за времето е пролетна, но всички ние тайничко стискаме палци за някакво чудо, което да донесе обилен снеговалеж.

Както може да се очаква паркингът пред седалковия лифт изглежда разтегателен.

Намираме си място и започва едно трескаво търсене на багаж, обувки, ски, щеки, каски, ръкавици. Най-накрая всичко е намерено, обуто, извлачено до лифта и пътува заедно с нас към хижата. Слънчево е!

На пръв поглед, гората става за каране, пистата изглежда добре, улеите…

Един, поглед, два погледа, проверка отблизо на терена и снега. Радост и щастие! Рядко тези места за извънпистово каране са толкова стабилни. Разпределяме се в две големи стаи, хапваме набързо и с почти спринтово подтичване скачаме в ските. Рзделяме се на три групи и се пръсваме из района. Все още, никой от нас не подозира, че това ще е приключение, което дълго ще гъделичка стомаха ни, дори тогава, когато палците на краката са ни заровени с горещия, морски пясък. 😊

Още на втория ден решаваме, че улея „Нулата“ предлага подходящо каране за нашите млаки експерти. Първи тръгва Киреца, дава знак, че всичко е наред, аз тръгвам втора и заставам в средата, Андро е “съдия на старта”. Един по един, участниците се подготвят за карането. Физиономиите са каменни, думите пресекват, краката почти видимо треперят, но решимостта в погледа е еднозначна. Всеки си избра неговата си линия.

Някои скиори предпочетоха директни линии и къси завои, други пък, ни изненадаха с дълги диагонали и плавни завои. С поглед нагоре към улеите си споделихме, че това е страхотно преживяване. Трябваше да отпуснем напрежението и се разпръснахме, кой към гората, кой към страхотния “шейпнат” скок за усъвършенсване на трикове.

С натежали крака от вчерашните емоции идва време за сесията по лавинна безопасност. Киреца е нашият гуру в тази област. Не съм сигурна колко точно време прекарахме в разговор за видове сняг, кога, как и защо пада лавина, какви са действията ни при инцидент, как и защо караме извън писта, как можем да окажем първа долекарска помощ, какви са лавинните уреди, как да ги използваме, къде, как и защо да ги носим, как да ги използваме. Гледаме местата, по които карахме вчера. Мислим си за клипчето от преди седмица, на което се вижда как се свлича снежна маса от почти всички улеи, едновременно. На всички ни е ясно, че планината може да изглежда различно и да има промяна в условията в рамките на няколко часа, камо ли в рамките на седмица – две. Главите ни тежат от информация. Време е, да приложим на практика всичко научено. За минути, цялото пространсто около хижата е запълнено с деца, тичащи с пипсове, сонди и лопати. Намериха се, спасиха се, успяха да се закопаят и да се изкопаят за необходимото време, спазвайки всички времеви срокове.

Вече е ясно, че едва ли ще завали пресен сняг. Това не е толкова лошо, защото улеите предлагат невероятни условия за каране. Горите също ни предложиха невроятни емоции. Слалом между дървета, скокове, дълги завои между гигантски борове и нови знания свързани с безопастността. „Когато скачаме и излизаме на ски път ЗАВИВАМЕ след скока, в противен случай се озоваваме на върха на горкото борче срещу нас“.

„Когато караме в гора внимаваме с клековете. Те са коварни и късат панталони“! Следобеда, овършели всички гори, писти и скокчета, си спретнахме “тренерски съвет”. Да, точно така, измилихме беля – приключение. „Деца- казхме ние,- отиваме на приключение“.

Усмивките и пламъчетата в очите намекваха за предстоящото.

Речено – сторено!

Стигнахме до горна станция на влека, минахме отляво и поехме пеша нагоре. Пред очите ни се откриха върховете Кабул, Езерния връх, Харамията, Отовишки връх…

Сами с планината, не се вижда хижа, нито лифт, нито хора. Само тишина и блестящ сняг.

С малко мрънкане, зачервени лица и дишане тип “парен локомотив” спярхме за почивка и оглед на терена.

„Оттук да слезем ще е супер“- , каза някой.

Да наистина, линията, снега бяха супер, но не за всички. Продължихме още малко с ходенето, много “аах и оооххх“, много красота и ето че, си намерихме нашето място. Андрей този път беше първи.

“Уааааууу“ – казахме всички, като видяхме линията и завоите му. Дълъг диагонал, няколко завоя и се озовхаме малко над Андрей. Киреца беше навигатор отгоре.

Озовахме се на равна площадка. От едната страна имаше подходящо за възможностите на всички, спускане. Огледахме, проверихме и взехме решение. Оттук ще минем.

Киреца слезе първи. След него беше Стамен. За първи път виждам един пораснал, предпазлив Стамен (на кръгчето вечерта се оказа, че не бил доволен от това 😊 ) . Един, два, три завоя, скри се от поглед. Цвета тръгна втора, след нея Борис, Ива, Аги, Борис, Дара, Боги, Ради, Марина, Вали, Марин, Дими, Лора, Марти А, Марти П., Диди, Марина, Васко. Един по един се скриваха от поглед имахме видимост само от първите им няколко завоя и на финалната права. Дочувахме насоките на Киреца и самонадъхването на всеки един от спускащите се.

Йеееееее! Всички вече сме долу, направихме го!

Обща прегръдка, поглед към спуснатия склон и усмивки до уши.

“Наистина ли слезнахме оттам, ама то беше стръмно, можех и по-бързо, защо свличах там, добре че свлякох там…”

С развълнувани души и несвързани разкази поехме към хижата. Това, може би, беше най-тихото кръгче.

Всеки започваше разказа си с повишен глас и някъде след първото изречение, гласът заглъхваше, губеше се в емоцията. Говеренето преминаваше в усмивка и просто в кимване към другите. Думите, които се чуваха от децата бяха, „страх, щастие, вълнуващо, незабрванимо приключение”.

Трудно е да си тръгнем.

Последния ден, карахме до обяд. Направихме повече от десет спускания, въртяхме 180 грдуса, карахме на “switch, скачахме, правехме различни грабове, а пържените филии изядени на закуска, бълбукаха в стомасите ни… 😊

Вече сме на долна станция на седалковия лифт, чакайки си багажа.

Мъкнем го към буса, сякаш против волята ни. Искаме още от това. Да караме, да се забавляваме, да гледаме снежна Рила.

Успокояващото е, че има още много, че сме оставили още некарани склонове за следващата зима.

Благодаря! 🙂

върни се обратно