Има една стара препоръка при извънпистовото каране на ски и сноуборд: “Когато ти стане най-хубаво, тогава трябва да си тръгнеш”.

Доводите са няколко:

• Да не позволиш на еуфорията да надделее над разума;
• Да избегнеш сериозно каране след като тялото ти е натрупало умора;
• Да съхраниш най-добрия спомен;

Така направихме и ние на традиционния мартенски лагер в района на 7-те Рилски езера с акцент върху карането в необработен сняг. Е, направихме го не толкова заради препоръката, ами просто стана време да си ходим. За да започнем отначало.

Последният ден на февруари е и пред Стадиона отново кипи оживление – 24 чифта ски, обувки, щеки, сноуборди, каски, маски, раници и куфари постепенно намират своето място в бусовете, за да бъдат прехвърлени след това на лифта към хижа Рилски езера. Логистиката минава бързо и неусетно. Вече сме на лифта и се озъртаме – колко е снега в гората, докъде ли е хубаво да се кара, как е под лифта, пистата дали е добре покрита, “Дупките”  дали са се оформили?

Скоро камарата с екипировка е във фоайето на хижата, обядваме, правим си кръгче, за да сподели всеки очакванията си, мятаме багажа по стаите, правим бърза загрявка, обуваме пособията за пързаляне и политаме по белите склонове. Снегът на пистата, а и извън нея е доста приятен за каране. След серия от “мазни” завои сме отново на долна станция и се мятаме на лифта с нетърпение за следващото спускане. Влекът засега не работи поради намалена видимост, но по-късно мъглата се разкъсва, паничките завъртат и започват безкрайните скокове. Горната писта е осеяна с естествени и изкуствени рампи и забавлението е на макс. Неусетно става 16:00 часа и идват думите на персонала:

– “Последно качване!” – Ех, малко бързо дойде, но и утре е ден!

Имаме време да си подредим багажа и да се настаним удобна в хижата за оставащите 3 дни и нощи високо в Рила планина. След вечеря се събираме в любимото и уютно “Споделено пространство за работа”, и става много интересна дискусия за поведението ни в зимната планина и при карането на ски извън писта: какви са основните опасности, как да ги разпознаваме, как да се предпазим от тях, как да действаме така, че да не попадаме в опасни ситуации, как да следим за правилната динамика в групата.

Скоро идва време за сън и се потапяме в очакване на утрешния ден.

1 март – Баба Марта ни демонстрира цялата си пъстра палитра: вали сняг – грее слънце, вали дъжд – пак грее слънце, има мъгла, има и вятър, вали суграшица, караме по лед, караме по нов сняг, караме в киша – просто Март!

Условията са различни на всяко спускане, че и на всеки завой. Естествено наблягаме на скоковете, но те не винаги се виждат добре. Научаваме, че при лоша видимост трябва доста да внимаваме с неравностите, защото се появяват изненадващо. На моменти мъглата така ни обгръща, че губим представа дали се движим или сме спрели, дали сме на стръмен терен или на равно. Караме предпазливо и с доволно изморени бедра чуваме отново “Последно качване”. След вечеря научаваме какво да правим, ако все пак се е случил лавинен инцидент и как да помогнем на затрупаните – каква екипировка ни е необходима и как да се организираме. Накрая спретваме тренировъчна акция – всеки участник трябва да намери “затрупан” за максимално кратко време.

Утрото на 2-ри март ни посреща с 4 пръста пресен сняг. Неравностите са позагладени и навсякъде оставяме красиви следи. Продължава да вали с променлива интензивност през целия ден. По обяд си става обилен снеговалеж и всяко спускане е по нов сняг. Видимостта отново се влошава и пак се учим да караме “на сляпо”, но пък е меко и приятно навсякъде. Идва време за трикове – учим се да караме назад, да пробваме фигури във въздуха. Тези, за които необработеният сняг беше нова и непозната територия, вече са по-уверени – карат с удоволствие навсякъде, опитват все по-успешно скоковете. Отделяме повече време за снимки и клипове, че много се бяхме улисали и за малко да си тръгнем без дигитални спомени.

Денят отново се изнизва, бедрата започват да “парят”, вятърът лепи мокър сняг по маските ни и този път се прибираме в хижата 5 минути преди “Последното качване” 🙂

След топла баня и кратка почивка идва време за вечеря, а след нея и на сесията по Първа долекарска помощ. Всеки път има голям интерес към темата, а все не ни остава време да я разгърнем. Този път сме си предвидили специално време и дискусията се разгръща – ами какво ако, а как, ами ако, а какво правим когато…?

Това е и последната ни вечер тук и е време да споделим какво сме научили:

• “Вече знам как да карам в дълбок сняг.”
• “Скачам много по-добре.”
• “Знам как да работя с “Пипс”.”
• “Знам как да не падам при скоковете.”
• “Знам как се прави сърдечен масаж.”
• “Знам, че мога да си изгубя обувката между клековете.”
• “Знам кои склонове са най-лавиноопасни.”
• “Знам, че трябва да се спускаме един по един в опасен терен.”
• “Мислех, че не мога да карам в пудра, но вече мога.”

3-ти Март – Национален празник.

Една педя нов сняг, гладки и обли бели склонове, добра видимост – Скиорски празник 🙂

На пистата е като извън пистата. Чертаем красиви завои наред. Най-накрая и в гората е хубаво – свежо и пухкаво. Полупокритите клекове са оформили приятни бабунки за скокове .

“Бобслеят” работи, гората е потънала в снежна тишина, зимна приказка. Караме без спирка, бедрата “гръмват”, но продължаваме, искаме да вземем максимално, защото знаем, че  е време да си тръгваме. Точно, когато стана най-хубаво.

Ще дойдем пак 🙂

Текст: Кирил Попбожиков

върни се обратно