Ски и Сноуборд приключение в австрийските Алпи 2024г

„Хората не забелязват дали е зима или лято, когато са щастливи.“ Антон Чехов

Малко преди да видим с очите си, как в края на март термометъра в София показа 30°, ние вече бяхме на път. Бяхме се натоварили в буса и неусетно преминавахме граница след граница. Пейзажите се сменяха от дълги равнини, в които не можеш да видиш планина докъдето ти стига погледа, до красиви, заснежени върхове и тучно зелени поляни с къщи без огради. Преминахме и през тунела Караванкен, който е дълъг почти 8 км. и вече бяхме Австрия. Върховете се белееха, извисявайки се над нас, като великани, а ние почти бяхме стигнали Флатах, селцето в което щяхме да живеем следващата седмица. Пристигнахме, настанихме се по стаите, хапнахме вкусно, а понеже имахме още сили, изиграхме и една Жмичка. Тази игра се играеше всяка вечер до края на нашето австрийско приключение. Легнахме си изпълнение с вълнение за следващата седмица.

Ден втори и първи за каране. Освен обичайните и не толкова неща за ядене в хотела, визирам супите вечер, към закуската присъстваше и купа пълна с шарени, боядисани яйца. Тук беше настъпил Великден, бонусът за нас бе, че ще го празнуваме два пъти, но това значеше, че магазините няма да работят чак до вторник, който ни се пада ча-а-ак четвърти ден. Добре, че се бяхме заредили добре от София със всякакви лакомства, макар да нямахме търпение да се сдобием и с всички тукашни от местния магазин. След закуска се отправихме към курорта Анкогел, днес щяха да го затворят и беше последния работен ден, а ние не искахме да изпуснем възможността да караме навсякъде където можем в тази част на Алпите. Такъв беше планът ни. Гондолата и лифта ни отведоха почти на 3000 м. Гледката, която се откри пред нас, беше незабравима, а за наша изненада започна да вали и сняг на парцали. Доста мокър, но сняг. Цяла сутрин се спускахме, подскачахме, надпреварвахме  и забавлявахме на ските и сноуборда. На обяд излезе такава снежна буря, че трябваше да се скрием в хижата, където ни очакваше вкусен топъл обяд. След него отново излязохме да караме. Бурята беше утихнала, но на момент имаше такива снежни пориви с вятър, че нямахме идея кое е долу, горе, ляво или дясно. Успяхме да се спуснем по нови 15 см. сняг до гондолата, която ни свали долу, а там ни очакваше проливен дъжд. Е, поне знаехме, че ще ни върви по вода до края. Перфектната награда за след дъжд беше, че спряхме в един работещ местен ресторант и всички се насладихме на гореща чаша топъл шоколад, е почти всички. Кокера изпи с кеф една малка автсрийска бира. Заредени от първото ни каране, изиграли още няколко жмички, с пълни стомаси и с надежда за нов сняг на следващия ден- заспахме.

Третият ни ден започна също с дъжд, за да му избягаме се спуснахме през долината към първенецът на австрийските Алпи вр. Гросглокнер. Зареден с 6 деца и двама възрастни, въпреки лошото време, буса преминаваше през неописуемо красиви картини наоколо. Бели върхове, високи зъбери, водопади, малки сгушени селца в мъглата, дори за шофьорите беше трудно да откъснем очи от магическата височина на върха, който се появяваше и изчезваше с всеки завои и гордееше със своите 3798 м. височина… Пристигайки в Калс и решени на всичко разбрахме, че са затворили и кабината и днес ще работи само седалката до горе. Добре, че имаше подгрев и шлем, за да ни пази малко по- сухи. Въпреки условията, успяхме да покараме доста, правихме доста упражнения и тренирахме различни техники за спускане. Това ни подготви и загря за следващите дни. Дъждът не спираше, но започваше да го обръща на сняг. След като се прибрахме, изсушихме и вечеряхме, отново беше време за вечерната ни криеница.

Четвъртият ни ден отново ни отведе към Гросглокнер, знаейки че ще има и нов сняг. Този път кабината работеше и ни отведе от другата страна на курорта- Матрей. И чудото се беше случило. Откри се страхотна гледка. Имахме почти частен курорт и доволно количество “пудра”. За всекиго от всичко. Всякакви по трудност писти, фрирайд, страхотно местенце за хапване и много усмивки. Не усетихме как е минал целият ден и трябва да се прибираме. Беше краят на третият ден, бяхме си във Флатах,  преди да отидем на вечеря. Споменах за необичайните супи тук, който за нас бяха доста странни. Вече бяхме опитали един от “специалитетите” супа с гигантски пържени трохи. Тези, които са били на предишни лагери тук, бяха издали този кулинарен шедьовър. Тази вечер ни се падна и още един- супа, макар че си беше чист бульон, с накълцани палачинки. Не беше толкова зле. След вечеря, както сами се досещате, не минахме и без дежурната жмичка, под хилядите звезди. Само чакахме да се стъмни и това ни беше любимото занимание, а когато ставаше студено навън, продължавахме вечерите вътре с настолни игри, които се учехме един друг.

Петият ден ни посрещна със слънчево време. Нямаше и едно облаче на небето, прогназата беше такава и за следващите дни. След закуска се отправихме към Мьолталер глетчер. Това беше най- близкият курорт, високо издигнат на почто 3200 м. Заради глетчера снегът там се топи много бавно и имат сезон, чак до края на май.
До мястото за каране се стига с подземно метро, което е строено преди повече от 50 г.
Както и очаквахме, около нас всичко беше с много сняг. Гледката беше спираща дъха, а времето прекрасно и слънчево. Всеки ден по обед, обядвахме на различни места около пистите. Всеки ядеше каквото си искаше. А децата предимно най- любимито “pommes frites” пържени картофки.  Не усетихме кога мина деня в каране и сменяне на толкова много писти и съоръжения. На връщане бяхме уморени, но ни крепеше мисълта “Днес ще има магазин”. След доволно зареждане с всякакви лакомства и обилна вечеря, отделихме специално внимание да изгледаме всички снимки и клипчета направени до сега и да коментираме, как можем да подобрим карането си.
Естествено остана време и за криеницата.

Шести и седми ден минаха като един дъх. Гледките наоколо продължаваха да са още по- красиви от предишните дни или поне така ни се струваше. Долу в ниското беше уникална зелена пролет, а високо горе истинка зима. Времето слънчево и тихо. И двата дена карахме отново на глетчера. Последният ни се искаше да ходим на басейн, но условията бяха повече от перфектни за каране. А на всеки един от нас, то се подобряваше с всяко ново спускане. Бяхме влезли в ритъм и всички летяхме като добре организирано ято по пистите. Често се случваше да ни питат случайни хора по пистите, дали не сме професионален отбор по ски, а това само ни чешеше по егото и ни надъхваше повече. Дните се изминаха бързо в каране по пистите. Вечерите също, придружени от пазаруване в магазина, разходки, ходене в съседно селце за търсене на сувенири и криеницата пред хотела, която не изиграхме само последната вечер. Тогава се събрахме за последно на “кръгче” всички заедно.  Всеки споделяше как не  иска да приключва лагера, как е карал ски или борд в супер условия, как се е забавлявал и как си е изкарал страхотно, не заради другото, ами заради хората, с които е бил.

Ден осми. Пътят на обратно беше дълъг, но това нямаше значение…
„Изминатият път по-добре да се измерва с намерените приятели, а не изминатите километри.“ – Тим Кейхил.

Това беше нашата априлска Австрия. Поздрави от едни шестима, малки приятели и от
още две малко пораснали деца.

Мири, Леда, Стефи, Лили, Тони, Дарето, Андрей и Кокера