Тази зима стартира рано и обещаващо – още през ноември падна хубав сняг последван от ниски температури. Оръдията заработиха и курортите бяха готови да открият ски сезона по-рано от очакваното – преди средата на декември. През януари не валя кой знае колко, но все пак ни радваше от време на време с нови порции скъпоценна, бяла, пухкава субстанция – идеална за практикуване на снежни спортове. После обаче дойде най-топлият и сух февруари, откакто въобще се води статистика в България и снегът заминаваше стремглаво към долините под формата на буйни потоци…

Буен беше и вятърът във високата планина на 1-ви март, когато 5 надъхани сноубордисти и 7 надъхани скиори пристигнахме на х. Пионерска.

Въоръжени с екипировка, умения и силно желание за 4-дневен фрийрайд в района на 7-те Рилски езера.

Стана ясно, че лифтът днес няма да работи поради силните пориви, а ние трябваше да се качим заедно с багажа си до хижата…следват разговори с момчетата от лифта, бързо обсъждане на ситуацията, разнасяне на туби с нафта и след 30-на минути натоварваме куфари, денкове, раници, торби, ски, сноуборди, деца и възрастни на ратрака. Инструкцията беше кратка и ясна: „Дръжте се здраво, на моменти може машината силно да се наклони, в никакъв случай не скачайте от нея, най-безопасно е да сте си на местата, дори да ви се струва, че ще се преобърне!“ 😊

По-мощен старт от това, „Здраве му кажи“!

Докато се изкачваме нагоре с приповдигнато настроение и миризма на изгорели газове, си спомням думите на Деси от вчерашния ни разговор относно предстоящата усложнена, метеорологична обстановка – „Ами това е фрийрайд лагер, ако се наложи ще се качите и пеша, това е истинско приключение в планината!“

Ратртакът ни стоварва точно пред входа на хижата, намъкваме себе си и багажа вътре, бързо се настаняваме, обядваме и сядаме около бумтящата камина, за да си поговорим, опознаем и обсъдим плана за действие. Само ние и хижарите сме, вятърът блъска в прозорците отвън, талази от мъгли и облаци сняг преминават през сградата…уютно е тук край огъня. Докато си бъбрим унесено, настъпва подобрение в обстановката навън и решаваме да се раздвижим – едно изкачване до горна станция на влека доста ни освежава, тонизира и зарежда с трепетно очакване за повече каране на утрешния ден. Вечерта си говорим за опасностите в зимната планина и факторите за образуване на лавини, а навън снегът вали отдолу-нагоре, отляво-надясно и отдясно-наляво, но само не и в желаната от нас посока…

Утрото идва с плътна непрогледна мъгла. Закусваме, купуваме си карти, екипираме се, излизаме навън, загряваме и се спускаме към долна станция на влека, където момчетата попарват жадуващите ни за каране тела с: „Докато не се покаже стълбът в средата на трасето, не пускаме влека, защото е твърде рисковано – много лесно може някой да се загуби.“

Бързо си заформяме веселба – скиори стават сноубордисти, бордисти стават скиори, бой със снежни топки, снежни човеци…и така минава повече от час. Става ясно, че май няма да ни огрее днес и се отправяме към склона над хижата за обучение – как да изберем безопасна линия за спускане, как да измерим стръмността на склона с помощта на щеки, снежен профил, компресионен тест за стабилността на снежната покривка. Прибираме се за обяд и кратка почивка, след което продължаваме с обучението – какво да правим, ако все пак се е случил лавинен инцидент и как да помогнем на пострадал. Получи се интересна и много полезна дискусия. Междувременно:

-Я виж, виж, вижда се влека…аааааа, не пак се скри, вижда се, вижда се…

Стягаме се скорострелно и газ към влека, остава само един час до края на работното му време, но го използваме така интензивно, че след последното спускане се прибираме доста нахилени, леко натъртени и приятно уморени за почивка и вечеря в хижата. След зареждането, отново излизаме за кратко пред хижата за още ски-сноуборд веселие на челници.

3-ти март, Национален празник, слънчево и тихо, празник за всички скиори, бордисти и планинари в района – планината е гостоприемна, красива, спокойна…

Старт, 1-2 спускания по пистата за загрявка и започваме да „кривваме“ в недокоснатите бели склонове, меко и приятно е, слънцето постепенно размеква снега и става още по-приятно, караме тук и тук, и там, и пак…Прибираме се за обяд и зареждане на батериите, а след това се отдаваме на безкрайна серия от скокове, скокчета, дропове и много снимки.

Разказвам за „Тренелариумския улей“ и се отправяме към него – красиво е извън курорта, само ние и планината, платото, върховете, скалите, снега, замръзналите езера и птиците…Когато стигаме до улея, точно е минал в сянка, студът е стегнал повърхностния слой, приятно размекнатият сняг се е превърнал в неприятна и трудна за каране кора и това превръща спускането ни в оцеляване върху дъските. Все пак се прибираме напълно здрави и доволни в хижата, където се отдаваме на заслужена почивка.

Утрото на последния ден от лагера е още по-красиво от предното – сякаш планината иска да ни накара да останем, да ни каже, че има още много прелести, които да ни разкрие, че има още много склонове, сняг, върхове, улеи, скокове, гори и всевъзможни красоти…слушаме я, караме като за последно с разтворени сетива и изпълнени души. Дори решаваме да се спуснем до долу, където ще ни чака буса, въпреки увещанията, че няма достатъчно сняг. Спускаме се, забавно е, търсим си пътя, намираме го, наслаждаваме се на всеки завой, на всяко дърво, на всяка промяна в релефа и в състоянието на снега – свобода.

Ами това е то – фрийрайд – приключение на свободата в зимната планина.

 

върни се обратно