Фрийрайд лагер Езерата

Всяка зима, като наближи 1 март, и трепетът в сърцата ни рязко се покачва. От една страна заради мартениците, а от друга, заради това, че е време за Фрийрайд лагера на Седемте рилски езера. Март е най-скиорския месец в България – ако има период, в който със сигурност е хубаво за каране на ски и сноуборд, това обикновено е именно през март. Тази зима обаче е малко по-особена (напоследък коя ли не е) – необикновено топла и суха. През декември не се образува съществена снежна покривка, планината беше скована с тънък слой лед. Понатрупа малко сняг, а после заваля дъжд и го стопи. През януари имаше незначителни валежи, последвани от затопляния, ски-курортите, с много усилия, едва закрепяха сезона. През първата половина на февруари, най-накрая дойде истинската зима – с много сняг и отрицателни температури, и продължи цяла … седмица. Последва ново продължително затопляне, придружено със силни южни ветрове, които „изядоха“ снега. Ние обаче вярваме в март, в планината и в способността си да си намираме забавления при всякакви условия.

И така, ето ни, окичени в бяло и червено на долна станция на лифта, с леко унил поглед гледаме пистата, която е 50 на 50 бяло и кафяво. Бързо натоварваме багажа на лифта, обуваме ски и сноуборд обувки, натоварваме се и ние и плавно потъваме в гората, тишината и мъглата.
Разпределяме се по групи и бързичко се настаняваме, въпреки че хижата е почти претъпкана от голяма група студенти. Вместваме се за вкусен обяд и леко скептични излизаме да се запознаем с условията за ски спорт от първо лице. Влекът не работи заради гъстата мъгла, правим кратка загрявка на място и се спускаме по пистата надолу. Снегът се оказва изненадващо приятен за каране по самата писта и неприятно лепкав извън нея. Горната половина е добре покрита, а долната, с кафявите участъци, се оказва игрива и съвсем не лоша за каране. Правим още две спускания, а заедно с раздвижването се покачва и надеждата – всъщност ако утре работи влека, ще е доста добре.

Лягаме си обнадеждени, а за щастие е и тихо – студентите са се набушували предните вечери.

Утрото ни посреща с не най-добрата видимост, но съвсем достатъчна, че да работи влека и да се впуснем в проучване на извънпистовите терени. Навалял е и два пръста сняг, който чувствително е освежил обстановката. Снегът е доста приятен за каране и на повечето места почти непокътнат. Започваме да рисуваме наред – Първата дупка, Втората дупка, Нулевия улей, Големия скок, Големия дроп…Видимостта се подобрява още и това ни дава възможност да навлезнем все по-далече и по-навътре в терените за фрийрайд. На обяд обсъждаме обстановката и дружно заключваме, че е супер за каране и ще отложим другите интересни занимания за утре. Последното спускане правим към Далечните дупки с рядката гора и игривото дере под тях. Приключваме деня с желание за още каране и трепетно очакване на следващия ден да продължим в същата посока. Вечерта си спретваме кръгче в уютното пространство на работната стая, което прераства във вечеринка с много смях и забава. По-рано сме разбрали за певческите способности на Кони и дружно (засега неуспешно) се опитваме да го накараме да ни попее. Неусетно и с много добро настроение идва време за сън.

Третият ден започва обещаващо – има плътен слой облаци под нас и рехав слой над нас, планината леко открехва красотите си, вижда се даже и Витоша. Снежната обстановка отново е леко освежена от слаб нощен валеж и си продължаваме недовършената работата от предния ден. До обяд караме без спирка по набелязаните от вчера места. Този път навлизаме по-навътре в гората. Точно получаваме усещането, че сме се загубили в диви тайнствени гори и се натъкваме на друга група „загубени“, разбира се – от нашите. Човек дори не може да се изгуби на спокойствие! Радваме се на случайната среща в дън горите, правим си снимки и всяка група се впуска по своя си път в разкриване на горските потайности.

По обяд, отново планината се затваря и набързо натрупва два-три пръста пресен сняг, ама този път истински – на големи парцали. Въпреки че е доста изкушаващо да продължим да караме, решаваме да посветим следобеда на повишаване на техническите умения – как да навлизаме безопасно в стръмни терени, как да преодоляваме козирки, как да изграждаме сигурни точки в снега и да се спускаме на рапел със ските или сноуборда на краката. Правим котва от пикел, от ски, изкопаваме снежна гъба, учим се да използваме това, което релефът ни предлага – клек, скали, хвойна…Акцентът е в това, да се научим да правим максимално много с използване на минимум инвентар. Интересът е голям, забавата тече, неусетно денят отминава, съоръженията са спрени преди повече от час, а ние доволни се спускаме към хижата по много забавно трасе. След вечеря отново се събираме и всяка група е подготвила музикално изпълнение, което представя пред останалите. Кико е написал авторска скиорска песен със забавен текст и даже успяваме да склоним Кони да ни изпее 2-3 песни под съпровода на дружно ръкопляскане и щракане с пръсти.

Този лагер има едно странно свойство – свършва почти веднага след като е започнал. Дните се нижат просто неусетно. Така и не разбрахме как дойде Ден четвърти. Сутринта планината се разкрива пред нас в цялата си прелест. Радваме се на драматичен изгрев с огнени облаци и обагрени в оранжево-жълто снежни върхове. Правим загрявка на място, докато чакаме влека да заработи. Едно спускане за дозагряване по пистата и отново се отправяме към Далечните дупки, като този път навлизаме още по-навътре в гората. Плътен слой облаци се издига откъм долината и скоро всичко потъва в гъста мъгла. Дотук беше с видимостта за деня. Решаваме да караме сред клекчетата и в гората по посока х. Ловна. Целта е растителността да ни дава някаква представа за релефа, иначе всичко се слива в едно голямо бяло. А и в тази посока не е карал никой, та всичко си стои недокоснато.
Улисани в каране, малко закъсняваме за обяда, хапваме набързо, събираме си багажа и го мятаме да пътува с лифта надолу. Ние си имаме пособия за пързаляне, закопчаваме ги на краката си, всички се събираме в една голяма група и в непрекъсната нишка караме до долу. Аз съм последен, мъглата е толкова гъста, че виждам 4-5 от общо 36 фрийрайдера пред мен.

През тези дни сме се сработили добре, всеки е станал по-сигурен в преодоляването на най-разнообразни теренни форми и в карането по най-различни видове сняг.

Почти не спираме, никой не пада и не се бави, превърнали сме се в един голям каращ организъм.

Идва и момента, в който ще се разделим. Разделяме се, но никак не ни се тръгва. Седим, прегръщаме се, правим уговорки за виждане, утре и после пак…

Това е Тренеларум, едно огромно семейство, кето се събира за да преживее поредното приключение, заедно!